Глава 12 – Провалената сватба

pexels-photo-207962Лятото измина неусетно и есента настъпи. Новият сезон преобрази яркозелените листа на дърветата в златно-кафяви. Ако Атина беше възхитена от бялото вълшебство на зимата, смяташе пролетта за изпълнена с прелест, лятото за напълно прекрасно, то не беше по-малко очарована и от цялото великолепие на есента.

Рано в съботното утро Атина, Маламир и царица Савина бяха пристигнали на пристанището, за да посрещнат цар Велизар и Калоян, завръщащи се от тримесечната морска експедиция.

Щом Савина зърна съпруга си и най-малкия им син стъпили отново на твърда земя, тя се спусна към двамата и ги прегърна едновременно. Първо дари с целувка Велизар, а след това и Калоян.

Внезапно погледът на Савина се закова към дясната ръка на най-малкия ѝ син, в която той държеше една клетка, изработена от тънки сребърни пръчки. А в клетката носеше…

– Ястреб?! – изкрещя ужасено Савина. – Калояне, защо носиш ястреб със себе си?

– Подарък ми е! От императора на Изтока – похвали се той. – Специално обучен е да разнася съобщения. Затова съм решил да го използвам, за да пращам писма на Атина, докато съм в Змейовите планини през зимата.

– Ума ли си изгуби? Нима забрави за птицата Всичко?

– Стига, Савина, тази птица не сме я виждали от толкова години. Навярно не е оцеляла след голямото изтребление. – Цар Велизар небрежно се опита да успокои разтревожената си жена. – Освен това птицата беше връчена на Калоян от самия император на Изтока. Щеше да бъде крайно неучтиво от наша страна да откажем и да не я приемем.

Калоян подмина майка си, отиде да се поздрави с брат си, а след това се втурна към Атина. Двамата се прегърнаха и споделиха дълга целувка.

Царица Савина изгледа с неодобрение явната им проява на близост, а когато Калоян връчи на Атина подаръка си, който ѝ носеше от далечния изток, само при вида на нещото, което се криеше под покривалото на масивната клетка, Савина подскочи като ужилена.

– Олеле, мечка! – изпищя тя.

– Стига си говорила глупости, майко! – разсмя се Калоян. – Това не е мечка, а бебе мече.

Той дръпна резето на клетката, взе малкото кафяво мече в ръцете си и го подаде на годеницата си.

– О, колко е сладко и мъничко! – Атина се разтопи от радост по него.

– Първо ястреб, сега и мечка! С тези диви зверове дворецът ни съвсем ще заприлича на зоологическа градина – настръхна Савина, но сякаш никой не я чу и думите ѝ увиснаха в пространството без отговор.

Вниманието на Велизар бе насочено към Маламир, а това на Калоян изцяло към Атина. Двамата вече разгорещено обсъждаха какво име да дадат на мечето.

***

Късно същата вечер, след като с Калоян се усамотиха в градината на двореца, Атина проведе дългоочаквания разговор с годеника си относно проклятието, което тегнеше над него. В началото той беше стъписан, че по време на отсъствието му тя бе научила най-голямата му тайна. Противно на желанието и надеждите на Атина, Калоян не отрече нищо от думите на Бианка.

– Значи не си спомняш нищо от стореното?

– Мога само да гадая и да предполагам какво се е случило в действителност. Щом вече знаеш за проклятията ни, навярно си наясно, че като вампир Светозар има способността да въздейства над умовете на хората и да ги кара да забравят определени неща. Със сигурност знам, че е въздействал върху мен.

– А не искаш ли да научиш истината?

– Не. Това е миналото ми, Атина, и вече е зад мен. Докато ти – ти си бъдещето ми. И аз ти обещавам, че в каквото ѝ състояние да се намирам, никога няма да те нараня и да ти сторя зло. Моля те само да не се страхуваш от мен и да не ме изоставяш.

– Това ли си говорил и на предишните принцеси приели да ти станат съпруги?

– Нищо подобно. Това с тях бяха уредени бракове, дело на майка ми. Докато сега нещата между нас са съвсем различни. Ти си първата ми истинска любов, Атина. Освен това ми е предречено с теб да бъдем заедно и да живеем дълго и честито.

– Предречено? От кого?

Калоян разказа на Атина всичко за онази чудата знахарка и предсказанието ѝ. Накрая дори разкри, че Светозар също бе присъствал по време на първата им среща и можеше да потвърди думите му, ако Атина изпитваше съмнение в тях.

– Вярвам ти – каза Атина след дълго мълчание. – Можех да избягам още лятото, щом Бианка ми разкри истината за теб и братята ти. Само че не го сторих, защото дори и за секунда не съм си мислела да се откажа от теб. Какъвто и проблем да имаш, каквото и проклятие да тегне над живота ти, аз ще остана с теб и двамата заедно ще се борим срещу него. Няма магия на света, която да не може да бъде развалена и аз ти обещавам, че ще намеря начин да те изцеля.

– Значи ще има сватба?

– Да, сватба ще има! – потвърди Атина и се усмихна широко.

   Изпитал силно облекчение, Калоян пристъпи напред към годеницата си и двамата споделиха нежна целувка под пълната луна.

***

В покоите си царица Савина отново се тресеше от бяс. Цяло лято се бе надявала онази хлапачка да прояви благоразумие и доброволно да си тръгне от двореца, но за нейно най-голямо удивление нищо подобно не се бе случило. Нахалната девойка не само че не избяга с писъци, щом истината „добросъвестно“ ѝ бе разкрита от кухненската слугиня, а сякаш след нея тя още по-здраво се вкопчи в сина ѝ. След като Калоян се бе завърнал, двамата вече на всеослушание заявяваха, че им предстои пищна сватба. При такъв развой на събитията, колкото и да не желаеше, на Савина не ѝ оставаше нищо друго освен официално да разтрогне годежа на Калоян с принцеса Клариса. Нещо, заради което царицата ненавиждаше още по-силно избраницата на сина ѝ.

Всяко нормално момиче би изпаднало в ужас от подобен факт за бъдещия си съпруг и би хукнало някъде надалеч от него, но Савина бе научила едно – Атина беше всичко останало, но не и нормално момиче.

Съмненията в Савина относно Атина се засилиха още повече след като научи, че момичето приготвя онази отвара, благодарение на която Светозар утоляваше жаждата си за кръв. Савина бе принудила Иглика да ѝ разкрие съставките на въпросната напитка и готвачката бързо бе склонила да ѝ разкаже всичко, дори и това, за което царицата не я бе питала.

Савина познаваше добре и четирите билки, които Атина вареше за онзи чудотворен чай. Всяка една от тях поотделно бе използвана от вещиците за направата на различни отвари. Проблемът беше там, че в нито една книга Савина не успя да намери рецепта за вещерска отвара в съставките, на която да се използват и четирите билки заедно. Тя изследва чая, който Светозар редовно пиеше, но не откри в напитката никакво издайническо вълшебство. Но царицата добре знаеше, че на света имаше и вълшебства, които нямаше как да бъдат разкрити. Възможно ли бе Атина да е носител точно на такъв вид магия? С всеки изминал ден Атина се превръщаше във все по-голяма загадка за Савина.

– И сте убедена, че тя не е някакъв вид самодива, царице? – поинтересува се личният ѝ лакей Зоран, докато бе застанал на колене пред нея и усърдно лъскаше чифт златни пантофки.

– Напълно.

– Момичето притежава толкова омайна хубост, която си съперничи само със самодивската.

– Със сигурност тя не е самодива. Онзи ден я извиках в стаята си, уж за да пробва моя сватбен воал, но всъщност сложих на главата ѝ самодивско було, гледах го внимателно, но не се появи никакъв проблясък. Мина ми през ума, че може да е някоя преобразена вещица, затова я накарах да седне пред „Огледалото на истината“, докато се преструвах, че реша косата ѝ. Очаквах повърхността му да потъмнее или позеленее, но уви… Огледалото се промени, но не по начина, по който аз очаквах.

– А как, царице? – Зоран бе престанал да лъска пантофките на Савина и гледаше към господарката си със зяпнала уста.

– Необяснимо засия, с толкова силна светлина, че направо ме заслепи, а от рамката му се разхвърчаха бели искри. Никога преди това огледалото не бе правило подобно нещо. За момент така се изплаших, че отстъпих крачка назад и изпищях. Беше много неловък момент между мен и Атина. Трябваше да я излъжа, че неочаквано съм се почувствала зле. За късмет тя изобщо не успя да разбере, че огледалото, пред което стоеше, беше вълшебно и ми повярва.

Внезапно Зоран го осени една идея и реши да я сподели на Савина.

– Царице, помните ли онези трима овчари, които дойдоха в нощта, когато принц Калоян се роди, малко след като вие със сълзи на очи оповестихте на царя, че проклятията на вещиците са застигнали и третия ви син. Те твърдяха, че в Змейовите планини им се явила прекрасна чародейка, облята в светлина, която се представила като Великата магьосница Таласъм и им казала да ви предадат, че един ден от незнайни земи ще дойде необикновена млада жена, която ще е в състояние да развали проклятията на принцовете и в царството ни ще настъпи нова епоха.

Ледена тръпка премина през Савина. Тя отлично си спомняше откачените брътвежи на онези трима селяни, от които дълбоко се беше ужасила. Беше изтичала разплакана при Велизар и му бе заявила, че онези мъже се надсмиват над нещастието им. В отговор той бе заповядал да ги арестуват и хвърлят в тъмницата. От тогава до сега Савина така и не ги бе освободила. И тримата, макар вече да бяха силно изнемощели и остарели, продължаваха да излежават присъдите си, затворени дълбоко в подземията на двореца. И тя не смяташе някога да върне свободата им обратно. Царица Савина никога нямаше да прости дързостта и глупостта, която тези наивни и добронамерени мъже бяха проявили срещу нея, нито щеше да допусне възможността подобни приказки да се разказват от уста на уста в царството.

– И какво искаш да кажеш с това? – Савина студено попита лакея си, гледайки го пронизително.

– Ами, може би е възможно лейди Атина да е момичето от пророчеството.

– ЛЕЙДИ?! – Савина изкрещя с цяло гърло и скочи от креслото си. – И от кога тази мръсна мърла стана „лейди“ за теб?

– Царице, аз… аз… просто… – Зоран, паднал не колене, запелтечи ужасен от гнева, който се бе разразил в Нейно Величество.

Савина пристъпи към него, вдигна ръката си и му удари чудовищно силна плесница. Зоран изпищя, полетя към стената и се блъсна грубо в нея. Щом лакеят се осъзна, запълзя покорно на четири крака, достигна Савина и смирено целуна една от златните пантофки на краката ѝ.

– Не ме докосвай! – изрева Савина и го изрита в лицето. – Нямаш право да целуваш царските пантофки. Това е привилегия и чест, която ти току-що загуби.

– Царице, моля ви, простете ми. – Зоран скимтеше тихо, а лицето му, върху което ясно се бе отпечатала ръката на Савина, бе облято в сълзи. – Не исках да ви разстройвам, аз просто така си помислих. Беше само израз на лично мнение…

– Лично мнение? Чуй ме добре, червей подмолен, никога не съм ти разрешавала да имаш лично мнение и не ще ти разреша и занапред. Ти да не взе, че си помисли, че стоиш пред Златното момиче с нейните глупости за всеобща свобода, равенство и право на лично мнение. Къде е тя сега, а? Коя е царица на тези земи, негоднико?

– Вие, вие, великолепна моя, по право и превъзходство сте царица на тези земи.

– Правилно! И недей никога да забравяш, че си мой слуга. Помни добре, че само с едно щракване на пръста си, мога да те превърна в пепел. Ти съществуваш само защото аз имам нужда от прислужник.

– Живея, за да ви служа, господарке. Аз съм ваш покорен и смирен роб.

– Престани да ми се подмазваш. По угодничество ти си пръв в това царство. Наясно съм, че си способен в първия удобен момент да ме предадеш, ако откриеш в другата страна повече изгода. Навярно вече виждаш Атина като следващата царица, пред която смяташ да коленичиш, щом я припознаваш за момичето от онова тъпо пророчество и копнееш за нова епоха. Но ще ти кажа едно и го запомни хубаво. Това пророчество е фалшиво, изречено от трима лъжци, с единствената цел да спечелят малко злато от нашето нещастие. Няма такова момиче, и никой не е в състояние да развали проклятията на принцовете! Нова епоха в царството ни няма да настъпи. Нова царица никога няма да има. Аз съм, и ще остана завинаги, единствената господарка на тези земи. И последно, но първо по важност, сватба между Калоян и Атина няма да има! Името ми да не е Савина, ако допусна подобно нещо да се случи. И ти ще ми помогнеш да я проваля. Ясна ли съм?

– Да, царице, за вас съм готов на всичко. Моля ви единствено да ми върнете правото отново да мога да целувам златните ви пантофки.

***

Беше топло и слънчево есенно утро.

След завръщането на Калоян, Атина бе започнала да се събужда рано, за да може да закусят заедно. Тя прекарваше всеки възможен миг в компанията на годеника си. Беше ѝ липсвал толкова много през цялото лято, та сега искаше да навакса всичко пропуснато. Нямаше търпение да се омъжи за него и двамата най-сетне да започнат да делят едно легло. Мисълта да заспива и да се събужда с него я правеше безгранично щастлива.

Тази сутрин в трапезарията се бяха събрали цар Велизар, Маламир, Калоян и Атина. Светозар, както обикновено, по това време вече спеше в стаята си, и единствено липсата на Савина будеше учудване у всички. Те започнаха да се хранят без нея. Не след дълго някъде от коридора, зад високите двойни врати, се чуха отчаяни викове.

Умира… Царица Савина умира…

Вратите се отвориха широко и с трясък и в трапезарията задъхан нахълта Зоран. Нисичкият и приятно закръглен мъж беше облечен в обичайната си безупречна униформа, а навитата бяла перука на главата му се бе килнала леко настрани.

– Царица Савина умира! – изрева високо Зоран и се свлече на колене до вратата, като започна да реве и да се тръшка отчаяно.

– Какво говориш, глупако?! – извика цар Велизар и стреснат се изправи от стола си. – Как така ще умира?!

– О, царю, изглежда не знаете, но царица Савина е легнала болна и гасне – заговори Зоран със значително по-тих глас. – Нашето слънце, което стопля дните ни, луната, която огрява тъмните ни нощи, звездата, която неотлъчно бди над царството ни, си отива.

Велизар, Маламир, Калоян и Атина незабавно тръгнаха към покоите на Савина. Зоран се движеше плътно след тях, като през целия път не спря да хленчи от мъка по царицата.

Савина лежеше безпомощна в леглото си и стенеше тежко. Четиримата застанаха около нея, а лакеят се отдръпна встрани, като продължаваше да подсмърча.

– Мамо, какво ти е? – попита я притеснен Калоян.

– Калояне, синко, ти ли си? – едва доловимо говореше Савина. – Не знам какво ми стана. Тази сутрин, докато се приготвях за традиционната ни закуска, всичко около мен се завъртя, паднах на пода до леглото, притъмня ми пред очите, ако не беше Зоран да ми помогне, не знам какво щеше да стане с мен.

– Но снощи ти нямаше нищо! – отбеляза с учудване Велизар.

– Да, знам. Но сигурно се дължи на напрежението, на което бях подложена около развалянето на годежа с принцеса Клариса. Само като си спомня с какво презрение ме гледаха родителите ѝ, когато им съобщих за разтрогването. Отнесоха се с мен сякаш бях най-голямото нищожество на света. Никога, през целия си живот, не бях подлагана на по-жестоко унижение. Чувствах се дълбоко наскърбена, но си повтарях, че го правя за щастието на детето си. Ти си по-важен от всичко останало, момчето ми. Ти и твоята предстояща сватба. – От очите на Савина започнаха да се стичат сълзи. – Единственото, за което съжалявам е, че се разболях и няма да мога да присъствам на венчавката ви. Хората навярно ще говорят дълго, че ти вдигаш сватба и се веселиш, докато майка ти е затворена в стаята си и бере душа, но не искам да се връзваш на приказките им. Твоето щастие е по-важно от всичко друго.

– Какво говориш, майко?! – обади се възмутено Маламир и погледна в брат си. – Калоян ще отмени сватбата! Нали?

– Разбира се! Разбира се, докато не се подобриш, с Атина няма да се венчаем – категорично потвърди Калоян.

Атина не можеше да повярва какво се случваше. Преди няколко нощи отново бе сънувала Савина, как заговорничи с лакея си да провалят сватбата им, но не бе очаквала царицата наистина да стигне до нещо подобно. Тя изобщо не вярваше във внезапното влошаване на здравето ѝ, но беше неспособна да докаже обратното, затова прие безмълвно решението на Калоян.

По-късно същия ден той я попита:

– Атина, нали разбираш, че не можем да се оженим, докато мама лежи болна?

– Абсолютно съгласна съм – излъга тя.

– Не се сърдиш, че ще трябва да почакаме още малко, нали?

– Калояне, здравето на майката ти е по-важно от нас двамата. Щом трябва, ще чакаме – заяви твърдо Атина, макар дълбоко в себе си да кипеше от гняв.

Цялото царско семейство беше съкрушено от внезапната болест, която бе застигнала Савина. Цар Велизар постоянно беше мрачен и угрижен. Маламир по цял ден давеше мъката си в алкохол. Вечер, когато Атина виждаше Светозар той беше с подпухнали от плач очи.

– Не знам какво ще правя, ако с мама се случи най-лошото – постоянно повтаряше той.

Макар Атина да се опита да убеди Калоян, че той не е виновен за ставащото със Савина, то годеникът ѝ не спираше да обвинява само и единствено себе си. Макар и да не му го бе казала директно, Савина ловко бе успяла да го накара да си мисли точно това.

И въпреки че Атина беше убедена, че Савина е в отлично здраве и безсъвестно разиграва семейството си и ги кара да се чувстват зле, тя не можеше да каже за подозренията си на никого от тях. Те безпрекословно обичаха Савина и вярваха на всяка една нейна дума.

Савина бе спечелила първата битка, но Атина не смяташе да ѝ подарява победата в цялата предстояща война. Каквито и опити да правеше майка му, Атина бе твърдо решена никога да не изоставя Калоян.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s